Александър Миланов: Домовете за деца с увреждания са адът на земята

Аександър Миланов е специалист по социална работа с деца. Роден е в София. Част от детството си прекарва в социални домове. Активен застъпник за правата на децата. Доброволно работи за Националната асоциация за приемна грижа. Автор е на книгата „Детство без сълзи“. Носител е на награди за журналистическите си материали за хора в беда.

Александър, наскоро излезе книгата ви „Детство без сълзи“, в която разказвате покъртителни истории за деца, изоставени от родителите си. В творбата ви има много, много болка. Защо решихте да споделите публично съдбите на тези деца и какво е основното послание на книгата?

„Детство без сълзи“ е един много емоционален и искрен проект, който започнах през 2011 година. Имах вътрешната потребност да покажа на хората каква е онази действителност, за която никой не знае и по тази причина – никой не говори. Да, мнозина са се упражнявали в това да преразкажат случващото се в домовете за деца, но автентичният разказ може да дойде само и единствено от хора, които са минали през системата на домовете и носят още отпечатъците от това. В книгата има документални разкази на момчета и момичета, които са отраснали в домове за деца, на приемни родители, които се грижат за изоставени деца и на момчета и момичета, които прекарват част от детството си в поправителни училища.

Шокиращо е да чуеш от пораснали хора, които вече са възрастни, за болката, страха, емоциите от изоставянето и раздялата със семействата и за физическото и емоционалното страдание от живота по домовете. Повечето от моите герои никога не биха излезли да говорят публично за своята история, за спомените си, защото се срамуват, страхуват… Или просто се опитват да забравят, че част от живота им е преминал в емоционална изолация, страх и тъга. „Детство без сълзи“ не поставя диагноза на домовете за деца, а оставя читателите сами да направят своите изводи за щетата, която оставя трайни следи в бъдещето на изоставените деца.

Книгата е реален учебник за приемни родители, специалисти по детско развитие, бъдещи осиновители, защото показва страданието на изоставените деца, техните особености, проследява отношенията и изследва възможностите за справяне с трудностите, когато децата пораснат. „Детство без сълзи“ се опитва, а доколко успява, читателите ще кажат, да убеди всички, че държавата не може да бъде добър родител. И не трябва. И не заради това, че държавата не може да направи уютен приют за деца, а защото държавата не може да подмени душите на онези, които се грижат за изоставените деца или пък да подмени класическите проявления на възпитанието на конвейр.

Доколко „Детство без сълзи“ е автобиографична и доколко героите в нея са събирателен образ на децата, които растат в социални домове?

Книгата „Детство без сълзи“ е искрена и основното й постижение е, че историята не е плод на въображението, а на реални истории, разказани от реални хора. В сборника с разкази има и биографични елементи. Върнах се назад в миналото, за да потърся отговори и да намеря спокойствие по отношение на някои събития и факти от детството ми. Тогава осъзнах, че не съм единственият, който пази спомени от детството си, въпреки че съм пораснал вече и житейските приоритети са ми други. Една нощ реших, че трябва да направя мост отново към момчета и момичета, с които сме споделяли една съдба, за да поговорим и да видим кои са онези истории, събития и преживявания, които не можем да подминем, които ни е трудно да прескочим.

Трябваха ни много срещи, да се връщаме отново и отново към миналото, за да говорим за най-трудното. И, всъщност, най-голямото ми постижение е, че разговорите всеки път ставаха все по-сериозни и по-сериозни. В началото разказвахме шеговити истории, после се опитвахме да се убеждаваме колко положителен живот сме имали и как домовете са били спасение за част от нас, но накрая паднаха бариерите. Този момент – на падналите бариери и детската скръб и тъга по лицата на пораснали мъже и жени, които са били оставени в домове, ме мотивира да пресъздам максимално искрено какво се случва на хлапе, попаднало в дом.

Четейки още първата страница сякаш нещо те хваща за гърлото и сълзите бликват от само себе си. Вие плакахте ли, разказвайки историите на децата, които нямат майки и бащи?

Аз плаках, докато писах текста. Преди да започна всяка история аз преглеждах записките си от срещите с моите приятели и се натъжавах още повече, защото зад всеки сюжет знаех името, виждах очите. Повечето от героите в книгата вие можете да видите на улицата. Една част от тях сега са мениджъри на много хора, други са лекари, учители, приемни родители. Повечето от тях имат деца и продължават живота си. Затова жертвата, която направиха, да се върнат към болезнени спомени, които грижливо са затрупвали, е голяма и аз съм признателен за нея.

Чудовищни неща, които се случват в домовете, остават скрити за обществото, докато не се намери някой, който да има смелостта да ги разкрие. В книгата пишете, че за да заспят на бебетата от домовете им дават опиати. Защо според вас някои жени в бели престилки се отнасят към тях като инквизитори и не им дават любов и нежност?

Транквилантите. Да, те бяха естествена част от отглеждането на бебета, малки деца и деца с увреждания. Всъщност, важно е да се знае как започва пътят на едно дете в домовете. След раждането, първият дом, в който попада детето е дома за бебета. По гениална социалистическа идея домовете за бебета са здравни заведения и са подчинени на Министерството на здравеопазването. В тези домове първите три години от детството на малчуганите минава в медицинско третиране – приоритет е медицинското обгрижване, хигиената, лечението, храненето под час и спазването на дневния режим.

В домовете за бебета лелите са в бяло – като в болница, често стените са бели. Има изолатори – най-тъжните места, в които се настаняват новородените, там прекарват дълги и самотни дни и часове, в които единственото докосване е за хранене и преповиване. В останалото време срещата е с бялата стена и оглушителната самота.

Транквилантите се появяват, когато децата трябва да имат пълноценен сън. Ужасяваща практика. Виждал съм дом за бебета лятото, 7 вечерта, когато слънцето още те прогаря, който е тих като погребална зала, а обяснението на персонала е, че децата вече спят. Домовете за деца с увреждания са адът на земята. Там хапчетата, неправилното лечение, липсата на посвещаване и гледането на деца на общо основание, без зачитане на заболяването и потребностите на децата, закопа много деца в анонимни гробове. С право домовете за деца с увреждания могат да се нарекат „малките гари към смъртта“.

Не зная дали помните потресаващата история за починалото момиче в дома за деца с умствена изостаналост в с. Стража. Година, преди страната ни да влезе в Европейския съюз, 15-годишно момиче с умствена изостаналост почина в болницата от перфорация на стомаха. В болницата извадиха от стомаха на детето 25 стелки за обувки, 8 парцала, 3 дунапренени гъби, 6 чорапа, 3 парчета хартия и 3 камъка с големина 3-4 см.

В повечето домове за изоставени с увреждания безхаберието е пълно, а грижата за децата е сведена само до непълноценно хранене. В дома в Могилино, който беше малкото зло за страната ни, имаше деца, които бяха докарани до умишлено измършавяване. Когато питате защо лелите не са човеци, аз имам своето обяснение. Системата на домовете възпроизвежда стадната грижа, грижата на конвейр. Роботизирането на децата е част от подхода на възпитание, роботозирането на персонала – също. Проявата на чувства и емоции само обърква. Ясното усещане, че тези деца са обречени и всяка инвестиция на добро може да ги направи значими, ще улесни пътя за оцеляване. Вероятно символ верую на повечето обгрижващи в домовете е, че сблъсъкът от рано с действителността е най-силният учител по оцеляване.

Данните са доста тревожни – първи сме по изоставени деца в Европа, а повече от 6000 българчета се нуждаят от семейства. Кое кара една майка да захвърли в контейнера своето току-що родено бебе?

Ако срещнете родилка, която е оставила детето си и тя ви каже, че причината е бедността, приемете го. Това е рационалната причина, зад която стои доста по-сериозната и трудна за преглъщане истина – пред вас е жена, лишена от подкрепа и любов. Вероятно детето, което е родила, е било заченато в желанието на жената да сключи „емоционална сделка“ с партньора си – да му подари нещо ценно, което да го задържи при нея.

С времето партньорът си отива, но „предметът“ на сделката остава. Тези жени не правят аборт, защото до последно се надяват, че партньорът им ще ги приеме и ще ги дари с безусловната любов, която заслужават. Но татковците забравят за бъдещите си деца и техните майки. И тогава идва ред на поредните сериозни преговори. Този път бъдещите майки трябва да спечелят собствените си родители на своя страна и да преживеят срама и страха от отхвърлянето. Опитът на специалистите показва, че много малко битки са печелени от майките.

Повечето завършват с ултиматума детето да бъде оставено. И така – след като са оставени от партньорите и родителите си, пред бъдещите майки няма много възможности, освен да се разделят с децата си. Не бива да забравяме и насърчителната роля на лекарите – все още у нас медици съветват родилки да оставят децата си „на държавата“, която ще гарантира храна, подслон и грижа за бебетата. Изоставянето на дете е съпроводено със свръхконцентрация на негативни емоции и не е решение, което се взима с лекота.

Емоциите са сравними с фазите на скърбене, когато е налице смърт на значим човек – шок, отричане, гняв и др. Повечето жени с години изпитват вина, страх и ярост от това, което сами са причинили на децата си. Макар и често вината да е в обкръжаващите, тя се поема изцяло от родилката. И няма как да е иначе – чисто физическата болка от раждането, както и емоционалното очакване в дилема, води до изграждането на емоционална, но крехка връзка с новороденото. Много изоставили децата си, без значение дали са грамотни, или не, бедни или реализирали се в живота, помнят ясно детайли за бебето – последния поглед към него, цвета на кожата, плача му.

Децата, израснали в домове и в поправителни училища, всъщност са лишени от равен старт в сравнение със своите връстници, които имат семейства. Какви са най-големите пречки пред децата от домовете, които искат да се интегрират в обществото, които искат да учат, да работят и да създадат семейство?

Липсата на умения за живота и справянето със свободата, която не знаеш какво да направиш. Това е предизвикателството, което стои пред всеки човек, който напуска затворена система, в която е бил възпитаван и отглеждан. Това не е характерно само за децата и младежите от домовете или поправителните училища, характерно е и за онези, които трябва да напуснат затвора, например. Ако помните филма „Изкуплението Шоушенк“, вероятно се сещате за това какво правеха затворниците, които дълги години са били в затвора, като напуснат. Сблъсъкът със свободата, страхът им да поемат отговорност за живота и неумението да общуваш с различни от себеподобните, накара някои от героите на филма да се обесят.

Момчетата и момичетата в домовете да били контролирани цял живот. Повечето никога не са правили това, което искат, когато искат. Домовете за деца имат сериозни правила – храненето става под график, ходенето до тоалетна също е станало като условен рефлекс – понякога то може да се случва веднага след хранене, например. Именно този контрол, на който децата и младежите са били подложени се оказва решаващ, за да могат хлапетата да се справят в трудни ситуации. Често контролът, правилата и режимът са единственото нещо, което децата са имали в домовете. Навън правилата определяш само ти. И по тази причина е трудно. Освен това, домовете не възпитават в самостоятелност, не те учат как да се грижиш сам за себе си – как да приготвиш храна, да зашиеш дрехи, не те учат на отговорност към себе си.

Съществува ли предубеденост към децата, лишени от родителска грижа?

Съществува страх. Факт е, че когато закривахме дома за деца в Могилино, започнахме да строим къщички в Русе. И тогава се появи парадоксът – хората, които се умиляваха от житейската трагедия на децата и изпращаха sms-и, за да имат децата нов живот в нов дом, излязоха на протест. Не зная дали помните как цял квартал се вдигна срещу изграждането на къщички за децата от Могилино. По-късно държавата започна да строи нови домове за други деца в малки населени места и ние продължавахме да наблюдаваме протести.

Хората се страхуват от изоставените деца, още повече се страхуват от увредените изоставени. Опитвам се да си го обясня с това, че мнозина биха се чувствали безпомощни при гледката на страдащо дете, но истината е, че вероятно мнозина се гнусят от увредените българчета. А тези, които не вярват на децата от домовете за здрави изоставени, вероятно го правят, защото знаят, че оцеляването в домовете те превръща в наумел и по-трудно адаптиращ се човек. Но това трябва да се промени. Единственото, което е нужно, е да се инвестира търпение, отношение и доверие – все неща, които помагат на всеки в трудно положение.

Кои са най-големите проблеми, с които се сблъскват приемните родители и осиновителите у нас?

Ако можем да обобщим – претенциите към желаното дете. И осиновителите, и приемните родители имат твърде високи очаквания към децата, които искат да приемат в живота си. А такива деца почти няма или ако има – „свършват бързо“. Българите масово искат да се грижат за бебета, малки деца, етнически българчета, които нямат увреждания. Дори и да има деца, които са в идеалния профил на осиновителите, те не винаги са малки, защото процедурата по вписването в регистъра за осиновяване е поне 6 месеца.

Второто, което отблъсква и приемните родители, и осиновителите, е пренебрежителното, понякога лошо, арогантно поведение на социалните работници от държавната система за закрила на детето. Все повече приемните родители се превръщат в жертва на авторитарни и недостатъчно компетентни социални работници. Приемната грижа в момента се развива в условията на страх. Решенията за децата се взимат от социални работници, които често не работят в интерес на детето, много пъти вредят. Все повече системата възпроизвежда покорни, търпеливи и ненадигащи глас приемни семейства, които не смеят да противоречат. От което децата страдат.

Може би ще прозвучи грубо, но има хора, които избират да осиновят деца все едно избират стока. Защо в немалко случаи малчуганите се възприемат като разменна монета?

Никой не бива и не може да съди осиновителите за това, че те имат претенции към децата. Разбираемо е, че мнозина българи не предпочитат да осиновяват деца с увреждания. Освен страхът от увреждането, липсата на различни услуги, които да подкрепят родителите на деца с увреждания, също спира кандидатите за осиновители. За мен, обаче, остава неясно защо българските осиновители рядко осиновяват деца от ромски етнически произход. Доказано е, че средата и отношенията между родителите могат да повлияят на поведението на детето и на неговото социално адаптиране.

Твърдението, че „гените рано или късно си казват думата“ е тотално погрешно и примери могат да се видят в приемни семейства у нас, които се грижат за тинейджъри от ромски произход. Следователно, добре е да насърчаваме инвестицията в социалната промяна на децата, а не заради етническата принадлежност да ги лишим от детство. Или пък да лишим семейството си от щастие, каквото неизбежно се преживява при осиновяването и посвещаването на дете.

Вие разказвате и историите на приемни родители, които искат да дадат топлина на изоставените деца. Какво ги мотивира за подобна крачка и какво те споделят с вас най-често?

Приемните родители говорят за децата си. Приемните родители не са печалбари, които да приемат деца и да гледат на тях като на „банкоматчета“, които са източник на сигурен месечен доход. Ако приемната грижа беше толкова мотивираща да си докараш допълнителен доход, не разбирам защо няма неистов наплив към тази професия? Показателно е, че в София, където живеят повече от 2 милиона българи, приемните семейства са малко над 60.

Така, че заплатата не може и не бива да се възприема като основна причина хората да станат приемни родители. Още повече, че заплатата се изплаща по граждански договор – тоест, имаш дете, имаш заплата, нямаш дете – нямаш и доходи. Мотивацията на приемните родители да приемат изоставени деца се корени в нашето национално достойнство – загрижеността. Приемната грижа има корени у нас – храненичеството. Поколения българите са грижовни към децата и са загрижени за тях. Затова не е чудно, че повечето приемни родители са на средна възраст.

В обществото като че ли малко се говори за приемната грижа и често тя се идентифицира с осиновяването. Като човек, който работи в тази социална сфера, обяснете моля, ролята на приемните семейства.

Приемната грижа е временна мярка за закрила на дете в беда. У нас приемните семейства се грижат за деца, които са изоставени в социален дом или е на лице риск да попаднат в социален дом. Честата причина повечето деца да попаднат в приемно семейство е бедността, съпроводена с насилие и пренебрегване. Осиновяването е трайно решение за децата, които не могат да се върнат трайно в родното си семейство. Приемната грижа има ограничени права, докато при осиновяването възниква правна връзка между родител и дете. Ролята на приемното семейство е да гарантира грижа в семейна среда на детето, което е в риск. У нас, обаче, се наблюдава една много порочна практика – приемните семейства да се ползват за „инкубатори“ за деца. В семействата се настаняват деца с много емоционални, а понякога и физически щети.

Приемните родители се грижат за тях, „поправят“ счупеното, а след това системата за закрила бързо намира осиновители на децата. Тревожното е, че много приемни семейства след това остават без деца. Например, нелогично е да има около 400 приемни семейства, в които няма настанени деца. Започна и един тревожен процес на заличаване на приемни семейства – основно заради това, че приемните родители не могат да се справят с раздялата с децата – проблем, който е проблем на социалните работници, които са обучавали и подкрепяли родителите. Тревожно е и това, че хората бягат от приемната грижа поради лошото, рестриктивно отношение на социалните работници, които трябва да са партньори, а не пъдари.

 Източник: в-к „Всеки ден“

Вашият коментар

Translate »