Виновен съм.

Виновен съм. Докато растях, пак бях виновен.

Никога у нас не стигаха парите, не можех да си позволя да съм на нивото на разрастващата се средна класа съученици, чиито родители станаха рязко предприемачи. В училище се чувствах виновен, че не харесвам системата, учителите си, съучениците си. Виновен съм, че не свикнах с демокрацията. Трудно ми беше всеки ден да се уча на свободия. Новите правила, които създаваха новите елити ме караха да съм като пришит за настоящото. После пораснах. Хванах живота в ръце и вината продължи да ме преследва.

Все не бях достатъчно добър, умен, красив, интересен, интелигентен, възвишен, алтруистичен, смел и кадърен за някого. Когато правех опити да съм повече от тези неща, никой нямаше потребност вече от това. Миг след миг, докато се опитвах да съм независим, осъзнах, че не мога да се справя с вината, която изпитвах към свободата. Свободата е страшно нещо. Докато бях ученик, да си свободен означаваше да закъснееш с 10 минути след училище или да минеш по различен маршрут, както и да си легнеш в 9, а не в 8 след „Сънчо“. Когато пораснах, имах пълната свобода да правя каквото си искам. И да потърся баланса между свободата и свободията.

Демокрацията ме обърка. Подмени много бързо ценности, които ми бяха набивани с години, послания, които уверено трябваше да рецитирам и с патос и плам да пресъздавам. Демокрацията поиска от мен да стана нов, различен човек, подчинен на печалбарството, лесния успех, завистта и дребнавостта. Конкуренцията, която преди това беше регулирана от някакви обществени норми, падна и аз се оказах в световъртежа на измислените идеали. Вече не беше важно да съм свободен, а да принадлежа на някоя група, да трупам дивиденти от това. Чувствах се виновен всеки път, когато избирах лесния успех за сметка на някого другиго. Но попивах уроците на опитните около мен. Така се оцелява, когато сме в режима на свободията.

Сега е още по-добро време за вина. Уж сме много близки – имаме смартфони, показваме живота си онлайн, следим се, тагваме се, позираме. А сме самотни и тъжни хора. Виновни сме, че подменихме общуването, интересите си, каузите си, хората около себе си. И забравяме. Забравяме за родителите си, бабите и дядовците си, страданието около нас.

Дневният ред на обществото се подменя минута по минута. Сега са на мода изборите. На миналите избори отидох да гласувам със свито сърце и непоправимото чувство, че правя грешка. Тази година се чувствам виновен, че не съм гражданин за пример. Все повече в главата ми се върти мисълта да оставя нацията да се оправя. Виновен съм, че се опитвам да изляза от матрицата, но матрицата става все по-сложна. Виновен съм, че не мога да дам надежда и кураж на хората, които около мен са тъжни роби на банките, плановете на другите и оцеляването.

Виновен съм, че не съм добър приятел. Дори забравих какво е това да си приятел с някого извън фейсбук. Виновен съм, че не чета. Виновен се чувствам, когато разбирам, че играя по правилата, които друг е определил. И ако аз определям пътя, посоката и целите за себе си, то се чувствам виновен, че когато искам да променя нещо около себе си, срещам тъжни, празни, неразбиращи и тревожни хора, забити единствено в оцеляването си. Чувствам се виновен, че около мен интересчийството е модел за преживяване от ден на ден, а истинските емоции се проявяват насаме, тайно и скрито. Виновен съм за дефицита на добрина около мен.

Време ли не остана да сме добри или е друго? За това сме си виновни ние.

1 коментар за “Виновен съм.

  • Според мен, чувството на вина е показател за нравствена сила и трябва да си много слаб човек , за да отблъснеш вината от себе си.
    Мисля си за хората , които се стараят на всяка цена за стоят далече от вината и се чудя, това че са по-настрани, дали ги облекчава, дали им става по-леко, особено ако са я предписали на нечий чужд гръб?

Вашият коментар

Translate »