„Детство без сълзи“ не трябва да разплаква, а да мотивира

Г-н Миланов, главният герой в книгата „Детство без сълзи“ е събирателен образ на много и различни деца. Историите са потресаващи и тъжни. Това кара хората да се замислят. Може би потребността да се говори за проблема публично пред обществото ви накара да напишете тази книга? Вие заставате по средата на триъгълника родители – общество – държава. Какво ще кажете за това?

Тази книга сдържа документални разкази мои и на мои приятели, които са пораснали в социални домове. Те ми разказват своите най-съкровени спомени от домовете, в които са били разделени от своите родители. Книгата „Детство без сълзи” започва с историята на Ангел, който е събирателен образ. Средно статистическо бебе, което е заченато с нежелание и дадено в дом за бебета. И се превръща всъщност в така нареченото копеленце. Ангел се среща в първите години от живота си с различни специални деца, деца които преживяват ужаса да бъдат разсиновени. Среща се с Пантелейчо, който умира в дом за деца с увреждания. Среща се със своя любим приятел, който остава в спомените му. Това е едно малко патенце от тениска, което сменя собственика си след всяко пране.

Разказите са малко стресиращи и разстройват читателя. Хората плачат.

Книгата няма за цел да уплаши, стресне или натъжи хората. Има за цел да покаже, че държавата не може да е добър родител. И колкото да наливаме пари в домовете за деца, колкото и да се опитваме да ремонтираме, да променяме фасадите, стъклата и прозорците, всъщност в тях грижата за децата не е добра. Има деца, които спират да плачат в домовете за деца. Каквато е историята на Ангел и неговите връстници.

Защо се казва „Детство без сълзи“, след като в тези истории има много сълзи?

Книгата се казва „Детство без сълзи“ не защото децата в книгата не плачат, а защото в един момент те спират осъзнавайки, че няма смисъл. Те се отглеждат на конвейер, конвейера на емоциите.

Във втората част на книгата засягате темата за приемните семейства?

Втората част на книгата показва как може да бъде поправено това. Децата да не живеят в домове. Там се разказват истински истории на деца в приемни семейства. В областите Разград, Търговище и Шумен има много деца, които вече живеят при приемни родители.

В третата част на книгата са поправителните домове?

Да. Третата част на книгата представя нещо, което трябва да ни тревожи като общество. Тук има истории на деца, които раснат в поправителни училища. Повечето от попадналите там деца са жертви на безхаберието на възрастните, жертви на липса на грижа от страна на възрастните. Вместо да бъдат наказани възрастните, децата с цел да бъдат защитени, биват настанявани от държавата в поправителни училища. В книгата се разказва за Стефан, който заедно със своите братя и сестри е настанен в три различни дома. Майка му и баща му са клошари. Той бяга от дома, за да се срещне с тях. Държавата го наказва, за бягството, като го настанява в поправително училище. Там е историята и на малкия събирач на емблеми на лъскави и скъпи коли. Върши това, защото го принуждава кварталната банда. Той също е настанен в поправително училище, за това, че краде.

По време на срещите, които осъществихме, разговаряхте с приемни семейства. Все още обществото не може да ги приеме нормално. Какво ще кажете?

Приемната грижа се възприема с известно неразбиране от обществото. Напоследък е модерно да се говори, за това, че приемните родители са печалбари. А същевременно малцина са онези, които ще отидат да видят как живее едно приемно семейство, което трябва да се погрижи спешно за дете, което е било малтретирано, бито вкъщи. Познавам приемни родители, които се грижат за дете без ръце взето от дом. Така че упрекът към такива семейства е необоснован.

Но нали държавата също участва в тази социална реформа?

Държавата продължава да прави онова, което смята че е редно – да закрива домове. Но пак правим нещата на парче. Правим ги, за да може политиците да са доволни. Например един от големите проекти на държавата е идеята за закриване на домовете. Да, това са едни от най-ужасните места. Да си спомним „Могилино“. До момента преместихме децата с увреждания от домовете в по-малки луксозни къщички в градовете, от което нито подобрихме грижата, нито сме подобрили качеството. Извадихме ги от ужасната среда, в която живееха. Обществото не е готово за тази среща. Не си даваме сметка, че тези деца имат не само нужда от преместване, но и от качествена грижа. За тези деца трябват качествени специалисти със специални образования и опит.

Тогава какъв е изходът от тази ситуация?

Изходът или алтернативата виждаме в лицето на приемната грижа. Там също имаме пропуски. Започнахме да одобряваме приемни родители на конвейер. Без да търсим качество. Социалните работници, които се занимават с това се сменят постоянно. Поверяваме деца на не толкова качествени хора. Но може би това са стъпките, които ще ни покажат пътя. Трябва да се учим и продължим нататък да правим реформа за децата.

Г-н Миланов, смятате ли, че обществото е готово да приема тези алтернативи?

Ние трябва да разказваме на хората тези истории, защото само така ще променим обществото в отношението си както към децата от домовете, така и към приемните родители. Ето моя опит. Събрахме се бивши деца от домове след години, да разберем каква следа е оставил дома в живота ни. Много е трудно да говори човек за детството си, когато всеки ден прави опит да го забрави. Срещахме се няколко пъти, да говорим за спомените си. Трудно беше. А книгата „Детство без сълзи” е личен проект. Прекарал съм почти 18 години в дом за изоставени деца. Когато напусках дома, имах два избора. Да кажа „Това е минало”, затварям вратата и продължавам напред или да продължа, осъзнавайки какво се е случило. Реших, че вторият вариант е моят. Така ще мога да помогна на други хора като мен. Аз и моите съмишленици, да се опитаме да направим така, че да дойдат години и времена, в които все по-малко деца да попадат в домове. Спомням си навремето имаше такива обяви „Дом за сираци набира деца“. Но това беше в миналото. Сега вече имаме система за закрила на детето. Но дори и най-луксозната и най-добра къща от семеен тип често отнема от това, което може да даде семейството. Благодаря на приемните родители, затова че може би не живеят толкова богато, но дават това, което никой не може да даде на детето – това което дава семейството. Книгата се чете с огромно вълнение. Тя допринася, хората да разберат една неизвестна страна на домовете. Когато застана пред публика, задавам въпроса „Колко от вас са посещавали дом за изоставени деца?” Нека не се срамуваме и притесняваме от такива въпроси. Иска ми се по-малко деца да живеят разделени от семействата си. Искам да ви кажа, че децата, които умират в домовете, остават с анонимни гробове. Няма памет за тях. Често това е малък гробищен парк без обозначителни табели в дворче зад дома. Домовете и медицинските заведения не правят децата по-стойностни. Това е просто един конвейер, в който децата влизат и после излизат.

Източник: EКИП 7

Вашият коментар

Translate »