Децата са бушончета, които първи горят

Тези дни в медиите четем, че семейство осъдило социална служба за това, че отнела децата им и ги настанила в ромско приемно семейство. В същото време пред камерите родната майка, която биела от време на време двете деца, обяви, че вероятно децата са били малтретирани в приемното семейство.

Явно отново иде време да поставим сериозната въпросителна върху това доколко българите сме загрижено за децата си общество и дали е работа на държавата да бъде мащеха? В тази история всеки има вина. Родителите, които бият децата си, са виновни. Няма оправдание дали е често, дали е жестоко, дали е с причина. Защото не е срамно да си беден, срамно е да изливаш безпомощността си върху деца. Често хлапетата са бушончетата, които първи горят, когато родителското напрежение се натрупа. И за да не страдат децата, трябва като близки, приятели, съседи, учители, да сме наблюдателни и да сигнализираме, когато ставаме свидетели на бой над деца.

На телефон 112 могат да ви приемат  за луди, но тогава си казвайте, че сте едни от малкото, които ги е грижа. А може би сте ангел спасител за някое страдащо и нуждаещо се от помощ дете. Възпитаването чрез насилие е мит. Насилието е идеалната основа, върху която се изграждат тъжни, самотни и страдащи насилници. Лишаваното от обич дете ще лишава от обич. Сигурно има такива, които ще кажат, че като са били малки, са удряни често от родителите си, но са „станали хора“. Всъщност може би това, че са били пердашени не ги е превърнало в човеци толкова, колкото другите около тях, които са поправили щетите от родителското насилие. А за да се намали насилието върху българските деца, освен ясното и открито нетолерантно отношение към насилниците, трябва да настояваме за цялостна политика за подкрепа на семейството и намаляване на бедността. Не е тайна, че бедността в повечето случаи ражда насилие.

Социалните работници, които отнемат децата, също са сочени с пръст. Някои критики са основателни – децата често се извеждат, без да се направи детайлна, внимателна оценка на риск, друг път ги обвиняваме в безхаберие, небрежност и незаинтересованост, особено когато деца загинат. И това има обяснение – социалните работници, които трябва да защитават децата, за жалост, също са бедни. Заплатите им са малки, работят в лоши, неприветливи условия, носят голяма отговорност за решенията си. Трудно висококвалифициран специалист би се наел да работи по 70-80 случая за година, повечето от които тежки – насилие над деца, осиновявания, приемна грижа, разводи и др. По тази причина в отделите за закрила на детето повечето хора са смачкани, тъжни и недооценени специалисти, които нямат мотивация, а често и знания да работят в най-добрия интерес на детето.

Приемната грижа, която е добра алтернатива на живота в домове, започва да се пропуква на места. За да изпълни европейски проект, държавата даде възможност на общините да назначат сами социални работници, които да наберат определена бройка приемни семейства. Повечето новоназначени се оказаха неподготвени и необучени и така, без да сме очаквали, в приемната грижа попаднаха хора, които не са призвани да се грижат за деца. Покрай тези малцина обществото сложи клеймо на всички приемни родители, наричайки ги „печалбари“. Резултатите от национално допитване обаче показват, че българинът би станал приемен родител само ако му се гарантира заплата и издръжка за детето. Така излиза, че хем приемните родители са печалбари, хем тези, които биха станали приемни родители, искат пари за това. Обществото се тревожи и от това, че има роми, които се грижат за изоставени деца. Но докато се делим на българи и роми, а не гледаме качествата, ще продължаваме да замитаме истинския проблем под черджето – все повече като общество и родители не сме грижовни към децата си. А това дали имаме качествени приемни семейства зависи не толкова от мотивацията на кандидатите за приемни родители, колкото от работата на социалните работници и всички ангажирани с процеса. Защото „печалбар“ не може да стане приемен родител, ако бъде професионално оценен, обучен и подкрепен. Когато попитахме българите да изберат на кого биха поверили децата си, ако не могат да се грижат за тях временно, половината биха дали децата си в приемно семейство. И няма и как да е друго – грижата в семейна среда има съвсем различен ефект върху децата от времето, прекарано в сиропиталища.

И отново се връщаме на големия въпрос – децата чий приоритет са? И кого трябва да го е грижа за тях. Бихме постигнали много като общество, ако приемем сигурното детство като личен приоритет и като не се крием безпомощно, казвайки, че не е наша работа. За това е нужна реформа – първо в мисленето ни, а след това в социалната система и правосъдието и осигуряването на възможност да се помага на родителите. Време е да се случи дълго чаканата и желана от всички ни промяна, която позволява съдебните, свързани с деца (разводи, осиновявания, дела на извършители на противообществени прояви) да се гледат от специализирани състави, а защо не и детски съдилища. В интерес на децата ще бъде решенията за бъдещето им да се вземат от съдии, които разбират от социална работа и психология. Време е да помислим и за стимулиране на родителите да гледат децата си, като не инвестираме толкова в социални помощи, а в умения и знания за по-добра грижа. Семействата у нас трябва да имат и безплатен достъп до психологическа подкрепа, за да могат да се справят с изпитанията. И това да е за всички деца – без значение дали родителите им имат възможности или не. Трябва да бъдем нетолерантни към проявата на насилие и незачитане на децата, но това изисква самите ние да осъзнаваме, че боят не помага. Трябва да сме отговорни граждани и да търсим институциите, когато става въпрос за деца и да настояваме за реални действия. Така, освен че спасяваме детски живот, учим институциите как да работят.

Всъщност смелост се изисква, за да се загрижим истински за децата си. Въпросът е дали сме готови да сме смели.

Оригинален източник: в-к „Стандарт“

Вашият коментар

Translate »