Наказанията в детството оставят следи, когато пораснем

Забелязали ли сте, че родителите ви са били особено изобретателни в това да ви накажат с точното наказание, в точния момент. Това е уникалната способност на родителите – да намират „ахилесовата пета“ на своите деца. По този начин те овладяват уникален метод за възпитание. Честото, несправедливо използване на наказания, обаче, съвсем естествено оставя следа върху самооценката на детето и изкривява неговата самоизява. По-нататъшното развитие на детето се случва по пътя на компенсацията – появява се потребност към това, което най-често му се забранява.

Изпращането в ъгъла. Това наказание привидно има за цел да лиши детето от стимулите на обкръжаващата го среда. Обикновено детето е с лице към стената, погледът е фокусиран върху стената, а стоенето право с гръб към случващото се зад него създава тревожност за неочаквана, често неприятна изненада. Например, мои приятели са ми казвали, че когато са се провинили и са наказвани да стоят прави в ъгъла, за да се подсили смисълът на страданието за тях, родителите са минавали отзад и са ги плясвали зад врата или другата крайност – сядали са да се хранят, да се забавляват, да правят нещо характерно, докато наказаното дете е изолирано от стимулите на средата. Наказанието в ъгъла съвсем естествено предизвиква умора, засилва страданието и самотата, но в никакъв случай не превъзпитава. Изолацията може единствено да засили усещането за изоставяне, но не и да насърчи отговорното поведение. Наказанието в ъгъла е тревожно за детето и поради ограничението, двете стени създават усещането за „притискане“, а оттам – засилват нервното напрежение и създават предпоставки за развиването на вредни навици – поклащането, треперенето с крак. Понякога подобно наказание може да отключи и по-тревожни проявления на страданието – припадъци, самонараняване, клаустрофобия.

Лишаването на детето от внимание и спиране на общуване за дълго време. Лишаването от общуване е все едно да вземете опората под краката на детето. Когато родителите поставят маската си на незаинтересовани, фокусирани върху живота, който тече и в него те активно участват, а детето е лишено от общуване, това създава усещането за безпомощност и смазваща самота. Всъщност, лишаването от общуване е толкова самотно преживяване за детето, колкото и изолацията в ъгъла. Много от децата, които са лишавани от общуване, порастват като бъбриви, обстоятелствени и аналитични, които казват малко неща с много думи и винаги имат какво да допълнят. Като възрастни, тези хора са склонни да повтарят едно и също нещо няколко пъти, като често стават досадни за събеседниците си.

Шамарите, боят. Привидно шамаросването, а понякога и продължителният пердах имат за цел да „поставят“ на място детето и да намалят нервното напрежение на родителите. Всъщност, обаче, се случва нещо по-неприятно за детето, но и за родителите. Боят и шамарите са ясен пример за безпомощност, която се предава на детето и му показва, че когато нямаш друг ход, трябва да удариш. За детето преживяването на насилие не е само физическо, тоест болката. Детето страда много повече от това, че точно онези, към които то изпитва безпрекусловна обич, заменят функциите на нежност (галене, милване, целуване) с крайно действие – шамар, удари и прочие. Така ръцете, които галят, се превръщат в инструменти за наказание, а това променя възгледите и разбирането за обич. Когато децата са бити, те мразят родителите си за конкретния момент. Но когато родителите галят, след като са удряли, създават емоционално нестабилни и често прилепчиви, с променливо поведение, нагаждаческо отношение, възрастни.

Ограничаването на свободата. Властта, която имат родителите, с която дават и отнемат свобода, гарантира правото на възрастните да контролират и възпитават назидателно. Често лишаването от игра с връстници, спирането на джобните, създаването на правила, които не кореспонсират с детското разбиране, повлиява на възможността да сме силни, авторитетни и състоятелни като възрастни. Лишаването от свобода отключва свободията и често ни превръща в хора, взели живота си в ръце, но с боязливо, страхливо и недостатъчно асертивно поведение.

Лишаването от това, което детето обича да прави. Любимото занимание създава вълшебен, илюзорен свят, в който детето има свобода да мечтае, да планира, да развива отношения и да създава мислени емоционални връзки. Чрез любимото занимание детето експериментира в отношенията, възпроизвежда видяното от родителското поведение, трупа социален опит, но в защитена среда. За детето е ясно, че каквото и да направи, докато си играе с въображаеми образи, с куклите, например, вие сте наблизо и то смело може да експериментира. Когато отнемете любимото занимание на детето, вие не само убивате инициативността, но и намалявате желанието на детето да се посвети на конкретно занятие. Това прави децата непостоянни възрастни, които често променят поведението и заниманията си или ги тласка към другата крайност – да се затварят в себе си и да търсят самота и изолация, за да правят това, което обичат.

Четенето на „конско“. Дългото и досадно родителстване чрез наставления за живота всъщност представлява „ръчкане“ по съвестта на детето. Отегчителното, продължително „четене на конско“ засилва до такава степен чувството на вина, че понякога съвсем нормални и естествени неща се смятат за противоестествени, мръсни и срамни. Децата в подобни ситуации развиват угодническо поведение и се извиняват за всичко, само и само да получат одобрение, похвала, а не поредната лекция за „правилното“ в живота. Често това говорене е монолог от страна на родителите, а не активен диалог и съвсем естествено засилва чувството на малоценност, създава проблеми при формирането на лична теза и защитаването й.

Засрамването пред приятели и значими други. Да посочите недостатъците на детето си пред неговите приятели или пък пред хора, които то зачита и уважава, означава да изпепелите с няколко думи трупаното самоуважение, ценността и значимостта на постиженията. С думи, които засягат конкретна постъпка, всъщност, вие сривате постигнатото от детето до момента, а не просто конкретната случка. Още по-тревожно е, когато неприемливото поведение на детето се свързва с цялостното му представяне, а не с конкретен проблем. Това засилва деформацията за самооценката и превръща детето в постоянно оправдаващо се хлапе.

Крещенето. Когато родителите крещят на детето си, демонстрират безсилие. Децата не чуват какво им се крещи. Това е така, защото защитните механизми са задействали страха, срама и вината. Думите, които се носят в пространството просто засилват страха, срама и вината. Те нямат възпитателен ефект. Засилват и раздвоението на отношението към родителската фигура – тази, която обича, но и може да наранява  с думи. Крещенето парализира и е удар по самочувствието. Сами можете да си представите това каква проекция може да създаде за един пораснал човек.

Лишаването от десерт, храна. Това наказание ражда непосилната страст към храната. Тъпченето. Запасяването с храна. Криенето, за да яде. Просията от други възрастни или деца. Това превръща децата в „натегачи“, които изместват контрола, за да създадат нов контрол върху ситуацията, в която се появява една основна задача – как да се получи храна, защото после може да няма. А когато детето порасне, то започва да се задоволява и с малкото, което го превръща често в апатичен, недостатъчно адаптивен, неангажиращ и немотивиран възрастен.

Ако можем да обобщим – наказанията често не стимулират „поправянето на поведението“, а по-скоро отключват поредица от комплекси и поведения, които са ясно видими в бъдеще.

За това, когато наказвате децата си, не забравяйте няколко основни принципи:

  1. Прекарвайте повече време с децата си. Позитивното отношение и ненапускането, неизоставянето на детето му дават ясно да разбере, че въпреки лошото поведение, вие не се отказвате от него. Много по-пълноценно е да прекъснете за малко това, което детето прави и да го оставите на стола да прави нещо друго (например, да бърше чиниите след вечеря или да подрежда играчките си преди сън), отколкото да го пратите в ъгъла. Поставянето на това ограничение и сменянето на стимула възпитава детето в отношение и разбиране, демонстрира, че то е полезно, но най-вече не го унижава. Обяснявайте защо правите това. Бъдете стриктни в отнемането на стимули при повтарящо се поведение. Добре е за определено неприемливо поведение да има определено ваше поведение, но е важно да сте постоянни. Не забравяйте, когато демонстрирате силата си, да си представите, че трябва за същото да „накажете“ възрастен. Какво бихте предприели?
    .
  2. Подгответе детето. Трябва да е ясна връзката между неприемливото поведение и вашият поведенчески отговор. Не можете да санкционирате малко бебе, че прави опити да бръкне в контакта, защото то не знае защо това е опасно. Много повече ще работи това да преместите детето на безопасно място, като седнете между контакта и бебето. Като го повторите няколко пъти, ще видите промяна. Говорете. Обяснявайте защо нещо не е правилно и опасно, преди да се стигне до ваше реципрочно поведение.
    .
  3. Оставяйте детето само, но не напускайте зрителния му обсег. Няма по-драматично преживяване от това детето да е само – на стол, на седалката, но да ви вижда. Ограничаването за кратко на възможността за движение успокоява, но и дава ясно послание, че нещо не е наред. Ако правите обичайното, а детето е наясно, че ако има неприемливо поведение, ще стои на стола или в кошарата, то това ще му даде ясна представа за редно и нередно. Когато детето отказва да седи, просто го поставяте отново и отново, докато спре да се съпротивлява.
    .
  4. Лишаването от стимули трябва да е кратко. Няма смисъл да мъчите себе си и детето. Вашето поведение трябва да подсказва, че нещо не е  редно, а не да създава комплекси. Добре е да казвате в края на приключението защо е било то.
    .
  5. Дайте перспектива. Когато „наказанието“ приключи, кажете какво предстои. Така ще дадете ясно послание, че времето за осмисляне и преживяване на неприемливото поведение е свършило и животът може да продължи.

И не забравяйте – вашето поведение в отговор на неприемлливото детство поведение е, за да насърчи детето, да му даде пространство за мислене, учене, а не за да бъде унижавано. Вие сте възрастните, вашето спокойствие, решителност и конкретна яснота трябва да учат, а не да имат разрушителен ефект върху детското поведение.

Вашият коментар

Translate »