Някого грижа ли го е за децата?

Държавата и чиновниците, които закрилят децата, не падат по гръб. Колкото и детето да е уязвимо. В случая на тийнейджърката с аутизъм, за която има съмнения, че е насилена сексуално в помощното училище, невинни останаха само държавните чиновници и уж загрижените за детето.

Да започнем с първо действие в историята – родителите, които търсят медиите като посредник при търсенето на истината. Логично е. За жалост, в нашата държава нищо не се решава бързо и навременно, ако решението не бъде видяно по телевизията.

Второто действие в тази история е драматичното и тревожното. Намесата на държавата. Държавата, която, в лицето на училището, министерството на образованието, социалните служби, не е виновна. Невинната държава.

Детето си измисля, защото е болно. Това беше основното съмнение, което чухме от държавници на средно управленско ниво. Но може би 13-годишното момиче не лъже? Децата, които са сексуално насилвани, не говорят за това. Емоциите, които преживяват и изразяването на тези емоции са единствените сигнали, по които разбираме за това какво е преживяло детето. Но как да разбере това един чиновник, за когото децата са последна грижа. Приоритетите на чиновниците са други – планове, стратегии, претопляните реформи. Уж в името на децата, но далеч не в интерес на децата. Просто, защото чиновниците не намират време да опознаят децата.

Да се установи годността на детето да даде показания за това, което му се е случило. Това отчетливо изказване, което също се дочу, показва за пореден път, че децата с увреждания продължават да се третират като пациенти, които непременно имат заболяване, което ги прави негодни. Надали авторите на тези думи са чували, че съществуват европейски принципи и практики на щадящо детето правосъдие. При него фокусът е поставен върху способността на специалистите да помогнат на детето по щадящ за него начин да разкаже за случилото се, като се вземат предвид емоционалните му особености и степента на интелектуално развитие. Всъщност, детското правосъдие у нас продължава да третира децата като възрастни и да поставя на свидетелската скамейка детето–жертва и неговия насилник. Този случай е добра възможност да се ускори въвеждането на т.нар. „сини стаи“, в които детето в игрова среда, в разговор само с един професионалист, да даде показания, а зад стъкло всички останали – адвокати, съдията, прокурорът – да зададат въпросите си.

 Детето вече не е анонимна жертва на насилие. Без значение от родителското желание да се потърси справедливост, нарушение на правата на детето е изнасянето на детайли относно състоянието на момичето, неговите проблеми и особености, както и лични детайли от развитието. Колкото и да са жадни медиите за информация, нелогично е институции, на които е поверено да опазват правата на децата, да ги нарушават, като навлизат в интимни подробности за детето. С това си действие държавата, в лицето на нейните чиновници, създават предпоставки да се лепне поредния етикет на детето и фокусът да се премести от проблема с насилието върху увреждането и последиците от него.

А в същото време държавата не направи най-важното, което можеше да направи, за да не се стигне до това да разнасяме историята на детето с увреждане по вестниците. Да задейства координационния механизъм за действие при риск за децата. Малцина в обществото знаят, но когато Минчо Панюков уби децата си, чиновниците разписаха правила за действие. Според тях, при съмнение за насилие или явно насилие, в срок от 24 часа социалният работник от отдела за закрила на детето прави оценка на сигнала и сигнализира полицията, осигурява съдействието на дежурния прокурор, съдията, дежурен лекар, както и други заинтересовани страни. Ако задействането на координационния механизъм се беше случило, родителите нямаше да се обърнат към медиите, за да търсят справедливост.

В цялата история със съмненията за насилие над детето държавата и нейните чиновници ще излязат чисти и сухи. Чиновниците умеят да си пазят гърба. Сега ще се втурнат знайни и незнайни експерти да обясняват колко специални са децата с аутизъм, как при тях реалността е размито понятие. Полека този случай ще отшуми, а историята ще е поредна папка в нечие бюро.

Всъщност, къде в тази ситуация е детето? И кого го е грижа за него?

Източник: Медиапул

Вашият коментар

Translate »