Системата за закрила на детето е в колапс, но „кешовицата“ върви

Българите винаги са били привидно милозливи, стане ли дума за сираци и натрапващи се в очите им тежки проблеми. Последното проучване, платено с европейски пари в подкрепа на реформата на институциите за деца, обаче показва нескритата лицемерна страна на родното общество. Видите ли, то няма против процеса по закриване на социалните домове и изграждането на малки къщички, в които децата без родители да живеят, няма против приемните родители (даже им завижда за „големите пари“), но само 1 от петима биха нахранили с обяд сираче на своята трапеза. Интересно е, че 75% от местната общност, където има домове или нови къщички и 98% от учителите в местните училища „имат положително отношение“ към изоставените, по-голяма част от тях, според изследователите, чисто декларативно.

На да видим какво стои отвъд оптимизма:

  • Всеки 3 българин не иска изоставени деца да живеят в неговия квартал;
  • Всеки 2 българин не одобрява децата му да учат в един клас със сирачета от дом или нова къщичка;
  • 4 от 5 не биха взели дете от институция на семейна вечеря;
  • Едва 5% биха станали приемни родители.

Накратко – българите нямат против децата от домовете и това да се закриват институции, стига сирачетата да не им се „навират“ в очите.

До скоро протестираха сънародниците от закриването на домовете, защото с изчезването от картата на големите институции, лъсна прикриваната обществена сделка – има домове, има местна икономика. От домовете печелеха училищата (не се закриваха, защото имаха бройки), доставчици (някой трябваше да снабдява с провизии сиропиталищата), личните лекари (обикновено всички сирачета бяха регистрирани при един личен лекар) и местните (работните места бяха гарантирани за не малко хора).

Днес социологията твърди, че сънародниците ни са проявили разум и одобряват както закриването на домовете и създаването на новите къщички, така и съвместния живот със самите изоставени деца. Но, както винаги, има нещо гнило. Новите къщички, финансирани от Европа, бяха създадени, за да осигурят нормалност и да приютят по-малко деца, като им спестят големите кошмари в сиропиталищата. Само, че за обществото не стана ясно, че деца бяха преместени като телета – от обора в по-малка кошара, в повечето случаи със същите детегледачи. Не малко нови  къщички се оказаха преустроени етажи от старите домове, на които се смениха табелите и се пребоядисаха стените. Вместо по 20, в тях заживяха по 10 деца. Но останаха същите лелки, същите методи на възпитание и същото обществено отношение. Там, където общините похарчиха хиляди за вдигане на нови къщички от нулата, се облажиха местни строителни предприемачи, а от управлението им печелиха отново местните. Незабравимо в тази връзка е разследването на бТВ за управлението на къщичка[1] за деца с увреждания във Велинград, което показа, че местната болница взима пари за транспорт на децата с линейката (което не се случва), къщичката купува тоалетна хартия за 2 лева рулото, купуват се дърва за огрев три пъти над местната пазарна цена и нови дрехи на децата, които така и не стигат до децата. За мен удивително бе как е направена къщичката – доста прилично и луксозно за средните стандарти, като в дневната за неподвижните деца бяха закупени високи бар столове. Незабравимо е и случилото се с питомниците на ЦНСТ „Хризантема“[2], от което стана ясно, че няма значение колко луксозно ти направят местообитанието или колко деца сте в новоизградения дом – шамарите остават същите, униженията за децата – също.

В приемната грижа също не е розово. Всяко пето приемно семейство у нас към края на 2018 година е без настанено дете. Пропукването в оценката на кандидатите за приемни семейства и взаимоотношенията на шуробаджанащина създаде ужасни прецеденти като случая в Крива бара, при който социална работничка беше създала схема за рекет на приемните семейства и събираше пари срещу настаняването на деца. Наред с много читавите приемни родители и социални работници, в системата на приемната грижа продължават да вегетират неквалифицирани, неангажирани, необичащи децата приемни родители и социални работници, както и чиновници, за които децата са просто папки. Няма да скрия, че от приемната грижа си отидоха много свестни семейства и специалисти, които не издържаха на пропуканата система за закрила на детето.

А в системата за закрила на детето е страшно. Смяна на социални работници, натиск отгоре, липса на подкрепа, мизерия и ниски заплати и характеропатология. Свестните социални работници не оцеляват дълго, защото не могат да се примирят с несправедливостите и чиновническия подход към децата и семействата. Онези, които останат, биват претопени и им бива подменена ценностната система. Доскоро на всяка цена се настаняваха например деца в малките къщички, за да има устойчивост еврофинансирането. Така се пренебрегваха професионални принципи като мислене за интересите на детето и прочие. Много приемни родители бяха заличени, защото надигнаха глава, търсейки подкрепа и грижа за децата си. Не малко приемни родители развиха тежки заболявания от стреса и вече не са сред живите. Защото бедните социални работници мачкаха бедните хора под тях. А от унижението най-боли. Развиха се порочни отношения на зависимост и често се демонстрираше пародия на социална работа – каква ти подкрепа и грижа, като социалните нямат ресурси да се погрижат като хората за семействата в риск?

И така – година след година системата за закрила на детето е в колапс. Деинституционализацията на хартия върви и се развива, но за това високата цена се плаща от децата – общините не могат да намерят читави хора, които да се грижат за изоставените, политическите интереси стигат до там едва ли не, че за да си чистачка в дом, трябва да имаш политическа подкрепа на местния феодал. Училищата от своя страна гледат на децата от домовете като  на бройка, която ги спасява от закриване, но за учителите децата от институции и приемни семейства са в тежест. И са „кешовица“. Държавата вече дава немалко пари, за да се подкрепят страдащите  малчугани в училищна среда. Но манталитетът никой не може да го промени. И, уви, често той си остава садистичен.

Но… И това ще мине. Хиляди са отраснали въпреки родителите си, въпреки учителите си и въпреки обществото. Колко от тях са станали хора – само Господ знае.


[1] Груби злоупотреби с евросредства в дом за деца с проблеми във Велинград

[2] Плесници и вербална агресия в дом за деца с увреждания

Публикувано е в Mediapool

Вашият коментар

Translate »