Споделено

Александър Миланов е пиар специалист. Завършил е социална работа в Софийския университет, като в последните години активен застъпник за правата на децата. Автор е на книгата „Детство без сълзи“, която разказва историите на деца, лишени от родителски грижи. Член е на Управителния съвет на Националната асоциация за приемна грижа.

Роден преди 31 години. Когато го попиташ къде, през смях казва: „В Шейново“. Майка му ражда него и неговия брат – близнак, а после ги оставя в родилното, но не ги дава за осиновяване. Другите му братя и сестри остават с баща им след развода. Първата половин година от живота на Александър и неговия брат минава в дом за изоставени бебета. След това баба му Юлия взима момчетата и ги приютява в китното мизийско селце Крушовица. Там, въпреки разделени от майка си, но спасени от дома, братята получават обич, грижа и закрила. „От тогава помня, че не знаех коя е майка ни, нямахме емоционална връзка и „мамо“ казвах на баба си. Затова, ако съм обичал някого с цялото си сърце и за чиято загуба ме боли много и днес, то това е баба“, казва Александър.

Започва да учи в първи клас в обелското 140-то училище в София. Не бил отличен ученик, винаги се движил с лузърите. Учениците му се подигравали, че ходи бедно облечен, често със синини от родителското възпитание у дома. Но никой не знаел, че малкото момче ходело с желание на училище, за да бяга от вкъщи. Тъй като у дома властвала чашката. Майката на Александър пиела, а когато се почувствала достатъчно вдъхновена, изливала цялата си безпомощност от беднотията върху двете си деца. Възпитавала ги жестоко.

Александър си спомня как когато бил на около осем, заради лъжа, майка му го съблякла чисто гол и го накарала да излезе пред блока, докато навън играели неговите приятелчета от квартала. За назидание родителката ползвала и друго мъчение – качвала го до деветия етаж на блока и го провесвала, като го заплашвала, че ще го хвърли. „От тогава имам страх от височини. Първият път, когато се водих със самолет не смеех да погледна надолу, а бях голям човек. Някъде дълбоко в съзнанието ми беше онзи страх, че майка ми ще излезе от някъде и ще ме хвърли като найлонова торба с боклук, както правеха съседите в Обеля“, споделя Александър.

Когато станал на 13, майка му решила, че ще продаде семейния апартамент и ще се премести при своя приятел, също алкохолик. За децата нямало място и така те били изпратени на село при баба им. Двете момчета трябвало бързо да се научат да се грижат за възрастните хора, докато смъртта не взела и двамата. „Бяхме всичко – чистачи, готвачи, перачи, грижехме се за животните, градините. Аз ходех и на училище. Но всичко приключи, когато баба си отиде“, споделя с тъга Александър.

Баба му си отишла в един студен февруарски ден и тъй като нито една от съседките не искала да дойде и да се погрижи за трупа на жената, наложило се двете момчета да се справят и с това. „Тогава разбрах, че имам организаторски талант. Погребението беше организирано по всички правила, че даже и завистните бабички в селото нямаха за какво да хулят“, казва през ироничен смях Сашо. След като завършва осми клас в селското школо, Сашо отива да живее в поредния дом в София. Нямал възможността да избере училището си, от сиропиталището избрали къде да учи.

Явно било време животът да му се усмихне, защото Александър попаднал в техникума по железопътен транспорт „Никола Корчев“, в който завършва средното си образование. Смеейки се, Алекс споделя, че не бил добър ученик. Даже в 12-ти клас изобщо не ходел на училище и се наложило да учи самостоятелно. „Тъй като имах различни приоритети от ученето, оставих за последния момент повече от 15 изпита, значителна част от които бяха по специални предмети и с обща култура не се минаваше. Някак завърших“, казва героят на тази история. От гимназиалния живот си спомня само хубави неща.

Помни учителката си по литература Ружка Василева, която не деляла децата на бедни и по-заможни, нито на такива от дом или от семейство. Била справедлива и искала да вкара в главите на бъдещите машинисти, че искрените думи правят хората щастливи, а не самотното ръчкане по влаковете. Помни и учителката си по техническо чертане Анка Новева, която го оставила на поправителен изпит. На изпита му дала един болт и го накарала да направи чертеж на това, което вижда. Като видяла, че задачата е повече от трудна, му написала тройка и го завела да ядат кепабчета.

Най-трудният изпит, който Сашо взел в средното училище, бил поправителният изпит по физкултура в 9 клас. „Изправи ме даскалът, бивш военен, на площадката пред централната училищна сграда… И тогава с ужас установих, че аз съм единствения ученик от цялото школо, който е на поправка по физкултура“, смее се Сашо. Изпитът продължил три дни, въпреки молбите за снизхождение на други учители. Накрая физкултурникът написал тройка на Сашо – единствената оценка в живота му, с която той се гордее толкова много.

Един ден Александър отишъл на входа на националното радио. Едва бил навършил 15 години, но искал да види кои са хората, които му говорели от радиото. Докато бил дете и живял на село, или бил местен от дом в дом, Сашо слушал радио. На повечето места телевизорът бил скъпо удоволствие. „Радиото може да се слуша, когато е тъмно. Образите сами идват“, казва Сашо. Той не помни кой му разрешил да влезе в радиото, но не след дълго момчето започнало да стажува в БНР. Когато навършил 18, журналистката Виза Недялкова го поканила в радио НЕТ, където Сашо започнал да работи като репортер. „На Виза съм благодарен, че ме научи да говоря за хората като хората“, признателен е Алекс.

Постепенно кариерата му продължила в Инфорадио, а след това станал маркетинг директор на фондация „За нашите деца“. „Най-голямото постижение в моя живот е това, че не дочаках държавната система на домовете да ме изхвърли, а сам поех нещата в ръцете си, преди да навърша пълнолетие. Не беше лесно. И не заради друго, а защото в дома никой не те учи на самостоятелност. Още от бебе научаваш, че друг ще се грижи както може за теб, често нескопосано. Куриоз, но факт – научих се да се храня с нож и вилица на 18″, разказва Сашо.

Най-голямата щета от домския живот, която остава като незараснала и вечно разтворена рана, е дълбоко загнездената тъга, примесена от страха от изоставяне. Колкото и да пораснеш, каквото и да постигнеш, колкото и да си силен, от детството не може да се изкорени страха от изоставяне. „Влюбвал съм се. Като един прагматик мога и да кажа – два пъти щастливо и два пъти – не толкова щастливо. Трудно се доверявам на хората, но пък се раздавам, когато обичам“, обобщава Сашо. Казва, че ужасно тъгува, когато усеща, че не е желан и обичан. И от болката в очите на децата страда. Тогава приема за своя лична мисия да помага. Така се ражда книгата „Детство без сълзи“.

Книжката разказва за трудните съдби на изоставените деца – от раждането им, отглеждането им по домове, до намирането на качествена алтернатива на сиропиталището – приемните семейства. Убеждава своите приятели музикантите Орлин Павлов и Белослава, радиоводещия Драго Симеонов и актьора Калин Врачански да запишат разказите и така се появява и аудиодискът към книгата. И понеже Александър вярва, че само здравото и истинско семейство може да помогне на децата да растат щастливи, Сашо дарява приходите от книгата за развитието на приемната грижа.

„Ей, сещам се за Наталия, племенницата на моя приятел Недялко. Когато го слушам за това как расте момиченцето и за нейното безгрижие, все повече вярвам, че чудесата, за които говори любимият ми Мечо Пух са възможни“, казва Сашо, когато го питаме за това познава ли щастливи деца. Шегува се, че е щастлив баща на много деца – всички в приемни семейства. И уверено добавя, че работа на държавата е да помага на родителите да си гледат децата, а не заради бедност да се разделят с тях.

Когато го питаме за това какво му предстои в живота, той уверено отговаря, че трябва да се научи да плува, да кара колело и да скочи от високо, за да преодолее страха си. А като става дума за най-големия капитал в неговия живот, Александър е категоричен – неговите приятели. „Това са моите хора, които са ми приятели, дори когато аз не съм приятел на себе си“, обобщава Александър.

Вашият коментар

Translate »