Трябва нова формула за „Българската Коледа“

Всеки ден

Александър Миланов след дни ще навърши 30 години. Няколко от тях той е прекарал в институции за деца, лишени от родителска грижа. Въпреки трудностите, с които се е сблъсквал, той е успял да се оттласне от дъното и да се превърне в успешен млад човек. Споделя, че животът в интерната го е научил не на омраза към хората с късмет, а на умение да се грижи за околните и за себе си. Сашо ще завърши скоро за социален работник, но близо 10 години работи като репортер в БНР, Радио НЕТ и Инфорадио. Отдава се на каузата на благотворителността и сътрудничи във Фондация „За Нашите деца“, а сега е член на Управителния съвет на Националната асоциация по приемна грижа. Той е автор на книгата „Детство без сълзи“, чрез която помогна на една самотна майка да получи дом, да си върне детето от приемно семейство, а другото й дете с церебрална парализа да се сдобие с инвалидна количка.

Дните преди Коледа за време за благотворителност. Като човек, който отдавна е възприел благотворителността като своя кауза, кажи какво е теб тя?

Освен семеен празник, Коледа все повече се превръща в повод да се направи добро. Мнозина използват Рождество Христово, за да покажат себе си като добродеятели. Но трябва да сме честни – нещата се променят. Българите все по-често даряват, без значение дали става дума за Коледа или Великден, стига да имат каузи, които да ги грабнат, да ги въвлекат, да ги накарат да се чувстват полезни. За мен благотворителността е начин да благодариш на обществото, в което се развиваш, като дариш част от времето, парите си, емоциите си на определена кауза. Най-вероятно на мнозина в живота някой е бил полезен и благотворителността е начин това добро да се върне в обществото.

Във Фейсбук написа: „Не на Българската Коледа! Омръзна ми да давам пари и да слушам за даване на пари за нещо, за което държавата е длъжна!“ Кое породи тази твоя реакция, показността ли?

„Българската Коледа“ е една инициатива, която има своя конкретен резултат. Хората се трогват от това, че им се представя значим за обществото проблем и дават своите средства, за да я подкрепят. В същото време, трябва да сме наясно, че „Българската Коледа“ решава проблемите на деца, за които държавата е отговорна. Държавата, която е създала различни системи, на които грижа трябва да са тези деца. Последните няколко години ние даряваме пари за здравето на децата при наличието на Министерство на здравеопазването, на Фонд за лечение на деца. Освен това даряваме пари за оборудването на болници, които сами по себе си представляват частни дружества, т.е те печелят пари, които би трябвало да реинвестират в това да се издържат, да се развиват, да се преоборудват. Не бива да забравяме и че българите дават близо 2 милиарда лева годишно само за здравеопазване над това, което държавата отпуска като бюджет на Здравната каса и на Министерството на здравеопазването.

„Българската Коледа“, сама по себе си, като инициатива, която иска да подпомогне развитието на дарителството и съпричастността, не е лоша, защото обединява хората. Но каузите, които „Българската Коледа“ избира показват друго – държавата се отказва от тези деца и оставя на обществото да се погрижи за тях. Това е тотално грешен ход. Защото родителите на тези деца вероятно плащат данъци. Държавата ще помогне повече на тези деца, ако създаде работещи правила в здравеопазването, а не действа палиативно – да подбира инициативи, с които да се решават проблемите на конкретни хора, без да се замисля, че много други също имат проблеми. Недопустимо е да харчим парите на българите за финансиране на оборудване в болниците, при положение, че сънародниците ни плащат данъци. Или пък си доплащат за здраве.

Вижте, когато „Българската Коледа“ се роди в годините на криза, тя имаше много ясна задача. Тогава всички бяхме изпаднали в по-особено финансово и емоционално положение и имаше нужда нещо да ни обедини. Но с годините обществото се промени, проблемите се промениха, хората започнаха да даряват повече и „Българската Коледа“, според мен, трябва да се промени и да се насочи към каузи, които инвестират в устойчивото развитие на обществото, а не в палиативното решение на проблемите. Децата имат право на здраве, но това право не бива да се гарантира от една благотворителна инициатива, а от нещо по-значимо, каквато би била държавната политика на умно харчене на парите на данъкоплатците.

Понеже ти се интересуваш и от проблемите на децата в домовете, как мислиш, постижима цел ли е затварянето на домовете за сираци?

Това е моя кауза от много години. За мен едно от най-важните неща, които трябва да се случат на едно дете, е то да расте щастливо, ако е възможно в семейството си или при хора, които ги е грижа за него. Държавата в последните години прие закриването на домовете като стратегическа цел. Постави си и срок – 2020 година. Според мен, трябва да се инвестират пари в това да не се изоставят децата и да се подкрепят семействата в техните проблеми при отглеждането на децата. Ред е, обаче, да се обединим в подкрепа на родителството, да приемем, че родителите са изключително важни хора за обществото – независимо дали са самотни, в брак или пък приемни. По тази причина е време да се замислим за нещо по-различно от закриването на домовете, а именно – как да помогнем на родителите да са добри родители, без значение от социалния им статус.

Наскоро Асоциацията за приемна грижа заговори за забравените деца. Кои са те?

Така е. Има една група, забравена от обществото деца. Това са децата, които раснат в социално слаби семейства. Тези деца рядко са обект на социалните служби. Формално те имат родители, учат в училищата. Но тези деца са също толкова уязвими, колкото и децата в домовете. Понякога това, че имаш родители не е достатъчно. Гледахме по телевизията един репортаж за 50 деца, които учат едно училище с пансион в с. Гостилица, Дряновско. Този пансион го откриха младите и инициативни хора от сдружение „МОГА“ – Дряново. Александър, Ники и Галина започнаха акция да съберат пари за лекарства за децата, които живеят там от понеделник до петък.

Когато разказах за това на приемните родители от нашата асоциация, ние решихме да се погрижим за тези деца, както можем. Защото за приемните родители не са не са важни само децата, които са без родители, но и децата, които имат родители, а живеят в бедност. Така организираме инициативата „Коледа за забравените деца“. Помолихме всеки, който има възможност, да вземе стара кутия от обувки и в нея да сложи най-необходимите неща за едно дете – четка за зъби, паста, сапун, топли чорапи за зимата и да добави вътре каквото прецени – играчки, книжки. За да има подаръци за всяко едно от 50-те деца. По този начин всеки малчуган ще има собствен подарък, изпратен от някой загрижен човек. За много от тези деца това ще е първият коледен подарък в целия им живот.

Ти самият си имал трудна съдба, но си пример за човек, който сам е постигнал всичко в живота. Как успя да постигнеш това и да се превърнеш в един успешен млад човек?

Не съм бил сам. Не съм се справил сам. Около мен винаги е имало хора, които са ми помагали да съм това, което съм. Хора, за които вероятно цената на това да ми помогнат, не е била малка. Покрай тях трябваше да се науча на много обикновени неща, каквито хората научават в семействата си. Справих се в живота благодарение на няколко добри хора, които повярваха в мен и ми позволиха, доколкото е възможно, да развия своя потенциал. Винаги ще ги помня с добро – журналистката Виза Недялкова, моето ново семейство – Петър, Пепи и Мая, Даниела Данчева, която въпреки, че е с протези на ръцете и краката, ми показа какво е да тръгнеш от нулата и да станеш човек. Няма как да пропусна и учителите ми от жп гимназията „Никола Корчев“ в София Ружка Василева и Николая Найденова, които ми бяха голяма опора.

Аз не съм герой. Има много млади хора, които са отраснали в домове, които също са станали хора. Има и такива, които не са били в домове, но въпреки обратите на съдбата, са станали достойни за пример. Всичко опира до теб – да подредиш мислите си, да си поставиш цел, да намериш правилните хора и да им върнеш доброто, което са ти направили. Голям е проблемът на нашата нация, че гледаме децата си, докато остареят. Почти не се откъсваме от тях и се носим като тяхна сянка през целия им живот. И за това много малко хора имат смелостта да поемат живота си в свои ръце. Познавам млади хора, които имат родители, които се превърнаха в консуматори, но така са научени. Има и момчета и момичета, които са отраснали в домове, които намират спасение отново в консуматорската нагласа. За тях поне има оправдание – виждат цял домат едва, когато пораснат. В първите години от живота си в дом не знаят как изглежда храната в суров вид, защото я приемат пасирана. Наготово.

Как остана позитивен човек, имайки предвид, че си израснал без семейство? И защо не тръгна по „другия“ път?

Не зная дали съм позитивен човек. По-скоро съм премерен песимист, които понякога е реалист. Ако кажа, че не съм бил изкушен от това да опитам наркотици и да тръгна по лесния път ще излъжа. В домовете от една страна човек е беззащитен, но от друга страна има цялата свобода на света да взима решения за живота си. Не успях да пропуша и да се пропия. Познавам мнозина мои връстници, които тръгнаха по пътя на алкохолизма, наркотиците, проституцията. Имало е моменти, в които тази перспектива е изглеждала твърде лесна и за мен. Нещото, което ме спаси от това, е образованието. Винаги съм имал някакви мечти в живота си, но винаги съм знаел, че без да стана грамотен, няма как да ги постигна. Колкото и лесно да изглежда всичко останало. Като пораснах, се заобиколих от добри хора и видях, че няма само провалени младежи, има и такива, които искат и могат да помагат на обществото. Това са най-хубавите ми години в Червения кръст.

Защо според теб Могилино стана синоним на провалената в грижите за децата държава?

Домовете, тип „Могилино“ са адът на земята за децата. Първата трагедия на домовете за деца с увреждания е не толкова в това, че липсата на внимание може да убие едно дете, колкото лошата грижа. Грижата на конвейр. С хора, от които се очаква поне имената на децата да знаят. Още от раждането си, децата с увреждания са с етикета „уродчета, които никой няма да иска“. Лекарите са първите, които съветват майките да оставят тези деца. Следва прехвърляне от дом в дом. Домове, които са по-скоро болници, отколкото места, на които да прекараш детството си. Втората трагедия е в отношението на обществото към децата с увреждания. Ще ви припомня един парадокс – когато в Русе започнаха да строят къщичките за децата от Могилино и да ги изведат от селото, кварталът „Средна кула“ въстана срещу новите домове за децата. А самите тези хора бяха пускали смс-и за тв предаването, което събираше пари за тези къщички. Ние, българите, сме много лицемерни.

Какъв е твоят спомен от домовете, в които си израснал?

Всеки човек, без значение дали е израснал в дом или в собственото си семейство, има спомени, към които не иска да се връща. Нека сме честни – има деца, които не заслужават родителите си, както и родители, които не заслужават децата си. С това не искам да кажа, че домовете са по-доброто място за децата. Но понеже питаш… Коледата в дома беше много странно преживяване, лишено от тържественост. Готвачката ни сервираше в металните канчета храната и бързаше да се прибере вкъщи, за да празнува със своите близки. Коледа беше най-самотният празник за мен и за останалите.

Виж, преди Коледа цялото общество се изсипваше в сиропиталището. Носеха шоколади, портокали, от които ние преяждахме. А накрая се замеряхме с тях, защото вече не бяха ценност, въпреки доброто желание, с което бяха донесени. Едно от нещата, които категорично не ми понасяха, беше идването на разни хора, които ни щипеха по бузките и се умиляваха. А след това си отиваха. Като поотраснахме, обаче, група момчета и момичета предприехме самоинициативата и си правехме коледните празненства по наш си начин. Събирахме подръчни материали, украсявахме стаите си, защото нямаше пари за украса. Правехме си състезание за това коя стая изглежда най-добре. Сред нас имаше по-големи деца, които получаваха от родителите си сладки и домашни неща, които ние моментално поглъщахме. Най-стойностното, на което се научих в дома, беше, че е важно да ме е грижа за останалите. Което не знам как се учи, ако си в семейство.

Вашият коментар

Translate »