Калище – спасеното от чума, но заразено с предразсъдъци село

Цяла нощ малкият Асен не можа да заспи от вълнение. Бяха му казали, че утре ще иде за първи път на училище. Не знаеше какво е училище. Още докато беше малък с майка му и баща му избягаха от България и се преместиха в покрайнините на Джалалабад (Афганистан). Икономически бежанци им казваха. Бягаха от България, не защото се страхуваха за живота си, война нямаше. Страхуваха се да не умрат от глад. Майка му – инженер по хранителни технологии, бащата – стругар, все бяха бедни, все нямаха работа в неговата родина. Накрая решиха да хванат пътя. В живота на Асен бомби, оръжия, страх, насилие и унижение нямаше. Понеже нямаше къде да отидат, с родителите му бяха настанени в афганистански социален център – нещо средно между общежитие и пансион. Затворен център със самостоятелен живот, далеч от очите на обществото. Асенчо пущу (официален език в Афганистан) не знаеше, но ходеше от време на време на уроци в центъра, за да учи. Ако знаеше езика, можеше доста да каже. Бъдещият първолак беше впечатлен от реда, който виждаше отвъд оградата, от красивите къщи, от добре облечените хора и интересната смесица от култури, макар и още да се виждаха следите от войната. С родителите му рядко излизаха. Чуваха, че местните изобщо, ама изобщо не ги харесват.

Но Асен не отиде на училище в първия учебен ден. Не го пуснаха. Местните от квартала заплашиха, че няма да пуснат децата си, защото Асен и другите деца от социалния център са заразни, болни, миришещи, а и никой не знаеше техните езици.

Ужасно, нали? Нашето прекрасно българче и тези лоши, лоши афганистанци. Как така няма да пуснат Асенчо в клас, че даже и ще протестират срещу него! Асенчо е чисто дете, с чиста кръв, с интересен език, вярно – от държава, за която в Афганистан много не се знае. Но все пак! Наше си е!

Това си помислихте, нали?

Хайде сега сменете името на Асенчо с това на Джефер, а Афганистан – с България. Първолакът Джефер не отиде на училище в първия учебен ден. Защото миришеше, сееше зараза и говореше пущу.

Село Калище, което прогони 10 деца – бежанци, преди години се казвало Калинка. Легендата говори, че преди 4 века настанала чумна епидемия и хората започнали да измират. За да оцелеят здравите, преместили селото. Без покъщнина, оставяйки болните си роднини в чумавото село, хората се заселили на новото място и започнали всичко отначало. Заразените останали в старото село и техните близки всеки ден им оставяли храна до параклиса на гробището. За да изплашат чумата, хората кръстили новото село с грозното име Калище.

В първия учебен ден на лето 2014-то хората от българското село Калище показаха, че няма да отстъпят на чумата в техните умове и няма да допуснат първолаците, които са избягали от бомбите, агресията и бедността, да учат редом с техните здрави, умни, интелигентни и даровити деца. Бежанците за калищаци (или калищенци?) са напаст Божия. Напаст, която може да претопи малкото останала нация в това село. Напаст, която ще развали рахата и добруването на селото.

Председателят на общинския съвет в Ковачевци го каза смело пред камерите:

„Как може да интегрираме чужденци, след като нашите деца са две, а афганистанците са десет? Кой ще бъде интегриран тогава, българчетата или афганистанците?” 

Битката с 10-те първолаци се поведе от кмета и се поддържаше от нахъсаните майки, които бяха готови да отпишат децата си, само и само да не замърсят бъдещия генофонд на селото, а оттам  – и на нацията.

Не ме е срам. Дори не ми е тъжно за афганистанските и сирийските деца, които не отидоха на училище в с. Калища днес. Приемам го като знак на съдбата – може би е за добро. Не си представям дори до какво може да доведе агресията, невежеството и страха от бежанците. Бежанците – деца. Бежанците – първолаци. Искрено се надявам тези хлапета да намерят място, където да ги приемат и да им помогнат да преживеят поне малко разрушителните ефекти от бедността и войната.

И накрая – чисто информативно. И Асен, и Джефер имат право да ходят на училище. Афганистан и България са ратифицирали Конвенцията на ООН за правата на детето.

Но на калищенци надали им пука за това. Душите им са заразени. От страх.

И отново чисто информативно. Калищенци не си знаят интереса. С тези 10 бежанци–първолаци можеха да спасят училището си поне още една година. А сега ще се наложи даскалото да хлопне врати завинаги и останалите двама първолаци, както и другите малцина малчугани ще трябва да пътуват до съседното село, за да учат. Вярно, ще си развалят родителите рахата, но пък афганистанчета няма да има и всички ще се развиват в неомърсена среда.

Вашият коментар

Translate »